2024

Филм за peer pressure, когато средата ти те юрка да правиш неща, за които не си готов, но направен без никакво усилие.

Смешките за химна на САЩ (в края на всяка рима може да се слага bitch) и на Германия (не са променили бийта, само текста) са добри.

Страхотно love story, съдържащо в себе си преобразяването на двамата възлюбени - тя се научава да отстоява личните си граници и да получава това, което иска, а той преодолява зависимостта си от алкохола.

Жалко, че ги има дежурните вътрешнозаводски смешки (с Годар и Джармуш) - без тях щеше да е още по-чист брилянт.

Патерсън, ама за чистач на тоалетни, който не пише поезия, а чете книги и снима сенки.

Като съдържание не е нищо особено, заснет е чудесно. Токио ми приличаше на Истанбул. Траклиста е ужасен (все естрадни парчета, включително заглавието на филма е от онова на Лу Рийд).

Палермо, Лисабон, сега и Токио. Вендерс отдавна е по-скоро екскурзовод, отколкото режисьор. Филмите му са идеален пример за "проект, финансира по Европейска програма по случа ***годишнина..."

Колкото ми се услади втори сезон, толкова лошо послевкусие ми остави първи.

Ако го бях почнал в хронологичен ред едва ли щях да стигна до добрите серии.
Малко сексизъм: започнах с втори сезон, защото обичам да гледам Обри Плаза. Впрочем, дори и да знаех, че Сидни Суини е в първи пак едва ли щях да предпочета него - нея не обичам да я гледам.

"Белият лотус" и "Фарго" си приличат по това, че са антологии, в които всеки сезон наследява и преосмисля троповете на първия. Разликата е, че де факто сезон 1 на "Фарго" е ТВ римейк на филма, докато сезон 1 на "Белият лотус" си е оригинална концепция.

Богати хора на почивка е добър сет-ъп да снимаш идеални тела по бански. "Белият лотус" толкова силно напомня "Идиотски триъгълник", че проверих кога Остлунд го анонсира за първи път (2017 г.).

За връзката с Dream Scenario. Мъже, които са под стрес от представата на обществото за тях.

Трети сезон е по-особен.

Очаквах да не ми хареса, но не до такава степен.

Ей това е много добро. Много просто и много добро. As good as Haneke имхо. Нищо чудно, че главният герой е от White Ribbon, а и:

"Jonathan really likes the movie and the work of Haneke. There’s one scene in ‘The White Ribbon’ where we only watch a door and we hear the atrocities behind the door, and I think this is the same [in ‘The Zone of Interest’]. We watch the family, the ordinary life of this family, but we hear and we feel, and sometimes we smell the truth."

Малко след него гледах "Списъкът на Шиндлер" (за който съм писал по-долу).

Показателно е, че Зоната поправя основната ми критика към Спилбърг - архаичността.

Там, където Спилбърг боядисва в червено невръстно момиченце в ужаса на гетото,

Ти може да обичаш лошото време, но аз не обичам лошите БНТ филми.

Тази единичка ще я запазя заради шок ефекта, който носи. Идея си нямам коя година съм я сложил. Мисля, че имаше период, в който реших да си напраскам единици за филмите, които не харесвам (и като цяло жанровете, от които не се вълнувам) и десятки за това, което обичам със цел препоръките и фийда ми да е по-адекватен. Може да е било тогава.

Нямам спомен да съм гледал филма от-до преди, само за първия час и то по телевизията. Конкретно сцените с Ралф Файнс, който се цели по хората от своята Вила Вилекула, както и първия гръмнат старец и стичащата му се в снега кръв.

От друга страна този филм и тези сцени са толкова "христоматийни", че като нищо да съм гледал откъси и да са ми се набили в главата.

Както и да е, на 24 февруари го изгледах целия, thanks to Showtime стрийминга.

Това е от случаите, в които е невъзможно да кажа, че не ми хареса, но е още по-невъзможно да кажа, че ми хареса (hi, Oppenheimer).

Заснет е чудесно и като цяло историята е епична, разказана с размах, но сякаш за 30 години от излизането му насам Злото в киното е станало по-изобретателно и по-плашещо, та в този смисъл Файнс не ми беше достатъчно Волдеморт.

Нещо повече - тъй като Злото в реалния живот стана по-анархично, то историята за откупуването на евреите ми се струва не толкова голям подвиг. В крайна сметка, Nazi Scum са бюрократи, следващи правила и разпоредби, търговци. Щом може да се разбереш с тях, значи не са чак толкова страшни. Страшни са тези, с които не можеш да се разбереш.

Пояснявам, че гледах филма 2 години след началото на войната в Украйна и 9 дена след като убиха Навални в затвора.

Официалната версия на хората на Алексей е, че са били почти готови да го обменят, когато е бил убит. Ето това Зло ми се струва абсолютно, плашещо и брутално.

Ралф Файнс и Лиъм Нийсън намират общ език, а Нийсън намира общ език с Щерн, следователно задочно Файнс и Щерн имат общ език, въпреки че идеологията му не го допуска.

Предполагам, че е безумно да казвам, че във филм за Холокоста Злото ми се е сторило постно, но го казвам. Зло, с което можеш да се разбереш не е толкова страшно, колкото Зло, което не ти вдига телефона.

В този смисъл, психологически действа и нещо друго - гледаме филм за миналото (черно бялото го подчертава), за затворена книга. Кодата с евреите, покланящи се на гроба на Шиндлер има красив смисъл в мирни времена, но в момомента ми се струва, че щях да оценя повече отворен финал - документални кадри на скинове, neo nazi партии и други. Да, спомням си 1993-а, тогава изглеждаше сякаш всичко това няма как да се повтори, но уви, 30 години по-късно то се повтаря и то в най-зловещата си възможна форма, криво огледало на кошмара.

С две думи, искаше ми се филмът да е по-анархичен, а той ми се стори архаичен.

И все пак, това е субективно възприятие, то е повлияно от политическия и социален климат в момента. Може би за времето си и за историята си това е най-добрия възможен разказ. Просто не съм сигурен, че е релевантен в този век.

Това е от женските сериали на HBO, в случая обаче са ни спестили Никол Кидман, вместо нея е Елизабет Олсън, която играе типажа от Wondavision само че без спецефектите и супергероите.

Симпатичното в случая е малкото червейче човешки характер, което разкопава основите на целия сюжет (достатъчно стандартна история за изневяра > ревност > убийство по неволя).

Кенди Монтгомъри е жена, която много иска да бъде забелязвана, но не случва на мъж, който да регистрира присъствието й.

Съпругът й безусловно я обича и подкрепя, но не умее да го изразява - той е типичния телевизонен зрител с кенче бира в ръка.

Любовникът й безусловно е съблазнен от тялото й, но не умее да откача от похот - той е просто мъж, който няма нищо против малко секс извън брака.

Жестовете й остават незабелязани - независимо дали предлага секс на женен мъж или му казва, че напуска града завинаги. И в двете ситуации получава само повдигане на рамене, кимане с глава.

А тя иска страст. И не разбира защо не я получава.

Гледайки този филм човек си дава сметка, че хора като Олсън в наши дни биха имали много по-добра развръзка на житейските си драми. В консервативните американски предградия на епохата преди психотерапията, блоговете и книгите за саморазвитие обаче нещата не стоят точно така (затова има death в заглавието).

Мила история от миналото, нищо повече.

Забавно е, че в киното бяхме 10 човека - аз, осем жени и един мъж, доведен от приятелката си.

Слагам го в една категория с "Диада". Социален ролик, чиято поука е, че няма нищо лошо в аборта, ако си забременяла от абюзър.

Тук е направено през призмата на хорър жанра и слава богу няма толкова много Сидни Суини tits, колкото Anyone But Sydney Sweeney Tits, но е forgettable experience, ситуиран седмица преди The First Omen явно с идеята да намаже малко от големия франчайз.

Навремето Голан и Глобус (The Canon Group) правеха такива неща с rip off-ове (като Missing In Action спрямо Рамбо), но във времето преди интернет по минаваше номера и се връзваха хората. Сега не мисля.

Иначе е забавно, че Сидни е откупила правата на сценария и сама е продуцирала филма, включително намерила дистрибутор. Явно я е забавлявало да се облича в расо и да се въргаля в кръв.
В крайна сметка човек има нужда и от една "мръсна" роля, когато е Мерилин Монро/Скарлет Йохансон на епохата си.